Zen wa ichi, ichi wa zen

Суровия вариант, мноого ме мързи да го оправям, дори за грешки не съм го проверила -_-'' Някой ден и това ще стане :D

Осъзнавайки все пак една доста голяма част от живота и всичкото му там останало, въпреки цялата елементарност на света и огромния опит, който човек печели докато е жив, всички неща които научава, разбира и т.н едно нещо все пак тревожеше застаряващия Йоухей. И не само го тревожеше силно, направо не му даваше мира и спокоен сън. След пенсионирането си Йоухей, подобно на почти всички остарели самотни японци, които за целия си живот не бяха успели да направят семейство, започна да се рови из спомениците си, албумите и старите си дневници. Почти забравил какво е миналото му, детството...всичко това в един момент се оказа като един изцяло нов свят за него. Той се забавлява да разглежда и преразглежда всичко, носещо спомен за отминалите времена. Все по-често си мислеше за онези години, забравяйки за всички настоящи моменти. А кога Йоухей се оказа без свят, в който да може да живее спокойно? В мига, в който в дома му влезе някакво момче. Събу се, захвърли училищната си чанта в предверието, отвори хладилника и отпи юнашка глътка от прясното мляко, после седна на канапето срещу Йоухей, изкара от джоба си комплект дървени войничета и се заигра. Сякаш се намираше у дома си, сякаш никой друг не присъстваше в стаята. Но ужасяващото в ситуацията не бе това, че някой е влязъл в дома му, а това че момчето всъщност беше той самият на 12. Йоухей седеше и гледаше невярващо в детето, опитвайки се да осъзнае какво се случва. Разтърка очи, ощипа се, опита всички онези методи, които бе виждал по телевизията за събуждане от лош сън, но за негово съжаление и учудване нито един не подейства, което някак си го наведе на мисълта, че всъщност не сънува. Тогава реши, че старостта е повредила очите му и просто това е едно объркало се дете. За това опита да го заговори, но момчето не отговори, като че не го чуваше. И така започнаха не особено веселите дни на Йоухей в съжителство с това момче-призрак, което може би не беше съвсем призрак, защото напълно реално опустошаваше хладилника му и много старателно повреждаше голяма част от покъщнината му, както и завзе леглото му. От друга страна обаче всеки опит на Йоухей да докосне момчето се проваляше, защото той като че не бе от плът и кръв, по-скоро приличаше на холограмен образ.
Стареца с часове наред седеше и разсъждаваше върху ситуацията, прехвърляйки хиляди варианти през съзнанието си какво всъщност се случва. Какво ли не му мина през ума. Невъзможности от типа на връщане в миналото, пътуване в бъдещето, паралелни светове, нови вселени, призраци, нови технологии и Бог знае какво още не. Скоро след като не откри дори поне задоволяващ отговор Йоухей се предаде и се обяви за психично болен и просто започна да води нещо като предишния си нормален живот, само че с хлапето. Така и двамата живееха, всеки в своя си свят, никой на никого не пречеше, никой не обръщаше внимание на другия и дори по някое време стареца се сприятели с момчето. Силно казано де...той продължаваше да не чува и вижда Йоухей, който когато не беше зает седеше и му говореше. Разказваше му за детството си, младините, като цяло си намираше тема, по която да приказва с часове. Детето беше невероятен слушател, не го прекъсваше, не задаваше въпроси и не правеше никакви бели, просто си беше там и си правеше всичко онова, което Йоухей бе правил на неговата възраст.
Но на мъжа му отне прекалено много време да си спомни, че детството му премина точно по този начин. Вкъщи, сам, четейки книга или нареждайки дървени войничета. Тогава това му се струваше забавно, по-късно също, а дори сега намираше това за много вълнуващо. Но едва сега, наблюдавайки детето осъзна, че за 65 години не бе направил нито един приятел, не се бе влюбил нито веднъж, не бе извършил никаква лудория или пакост, на която да се смее след време дори сам. Животът му бе преминал толкова скучно и еднообразно, толкова безсмислено, толкова безлично. Разбирайки това, естествено, започна да съжалява, че е остарял така, но му хрумна една мисъл. Ами ако като е бил дете, невидимият му вече остарял образ му е разказвал тези истории, които той сега разказваше на момчето и подсъзнателно ги бе възприемал? Ами ако точно заради това бе станал такъв? Ами ако можеше сега да промени това? Това момче, малкият Йоухей можеше да има по-щастлив живот, който евентуално да приключи с ново поколение зад себе си и купища забавни и красиви спомени. Реши да опита. Пък и едва ли щеше да има по-интересно занимание от това да говори на хлапето. И така Йоухей започна да разказва на момчето за възможно изцяло ново и различно бъдеще от това, което щеше да има иначе, за различни забавни и луди истории.
Минаха дни, преди усилията на Йоухей да дадат резултат, но скоро наистина се овенчаха с успех. Момчето все по-рядко се прибираше след училище, започна да води други деца със себе си, започна да живее. Наблюдаваха се множество, макар и малки промени в навиците му. Детето се променяше и евентуално после нямаше да съжалява, а на старини щеше да разказва на друг малък Йоухей за прекрасния живот, който бе имал и щеше да го поведе към едно още по-красиво бъдеще.
И тогава старецът, истинският, реалният започна да избледнява. Разбра че момчето го абсорбира бавно, малко по малко. И много скоро той щеше да се превърне в малкия Йоухей и малкия Йоухей в него, щяха евентуално да бъдат едно. И заедно щяха да посрещнат новият живот, който ги очакваше.
Една последна действителна сълза на щастие успя да падне на земята, миг преди призрака на Йоухей да изчезне напълно.