Ghost in the Shell?!?!

Малко загуба на време. Писах това за един проект. Мързеше ме да поправям :Р

Сутрин ставаш, хвърляш върху гърба си първото, което намериш в гардероба, пиеш кафе за 6мин. и излиташ за обичайната дестинация. Поздравяваш със заспала усмивка съседа и с крак пропъждаш пинчерчето му. Тичаш за най-близката спирка, защото отново се състезаваш с времето. След работа/училище отиваме на кафе, и после обратно вкъщи да свършиш останалите жизнено важни задачи, после се пренасяш в леглото и пак всичко започва от начало.
През това време какво виждаш около себе си? Хора без лица като теб самия, котките налягали по пейките, чакащи старицата от 3-тия етаж да пристигне в 8ч. сутринта с прителките си и торбичка с храна(колко мило, нали?), магазини с манекени, облечени по последна френска мода, слепия просяк, чакащ на някой тротоар с икона и кутия, да получи малко милостиня...Неща които гледаш, без да виждаш. Но какво не забелязваш в тях? Това че безликите персони са същите като теб - запъхтяни, закъсняващи за вечните задачи, че старицата от 3-тия етаж всъщност е една дребнава злобна бабичка, чакаща да нахока някое хлапе (тъй като си няма свои проблеми създава на другите такива, а после дебне развръзката), че магазинерката в бутика мрази дрехите, които продава. Анализираш ли достатъчно света и хората около теб? Не! Всичко това е доказателство, че просто гледаш, без да виждаш, че слушаш, без да чуваш и говориш, без да казваш нищо съществено.
Преди време се запознах с едно крайно необикновено момче, което силно ме заинтригува. Той правеше всичко онова, което ние сме забравили...обръщаше вснимание и тълкуваше невидимите мимики и жестове, забелязваше всичко. Беше изумително как едновремено слушаше какво се говори, наблюдаваше много внимателно лицата на присъстващите и в същото време докато се включваше в разговора анализираше казаното и видяното.
Илюзията която сами си създаваме и наричаме живот всъщност е абсолютно празна. Изобщо не се замисляме над информацията, която даваме и получаваме. Правим всичко механично по навик, забелязваме само изключително важните неща, живеем само за целите си...Постигаме една, после си поставяме друга, а важното е само финалния резултат - заплатата, която идва всеки месец, оценката, която даскала трясва на празното поле. Това доказва колко празни са черупките, в които уж се помещават милиони бушуващи чувства, информация и емоции.
Прицелваме се в една точка, улучваме я, намираме втора, после рета...съвсем по инерция. Живеем защото са ни го наложили, защото трябва, а не защото искаме или ни харесва.
Напоследък се убеждавам колко малко хора има вече. Сблъсквам се все повече с безцелно съществуващи красиви обвивки, а живота отвътре едва тлее. Заприличваме все повече на диви животни, водени от първичните ци инстинкти - да ядем, за да оцелеем, да се размножим (в някой много добър случай?), уж за да се продължи човечеството, движим се на стада, защото е опадно да излезеш сам по тъмно, знаем че от съседното стадо дебне някой да ни разкъса.
Хората няма да изчезнат само заради духовното си падение (Ура! ) но след време планетата ни ще прилича на тази от "Междузвездни войни", а всеки град ще е подобие на този от късометражното филмче на Тил Новак - "Доставка" (Уау!)
В този свят с неговите елементарни, първични закончета, където цари хаос и мизерия живее не кой да е, а ние самите. Индивида не се интересува от нацията и не мисли в голям мащаб, сляп е за всичко останало. Това прави около 6 милярда егоистични единички, живеещи само за себе си, което от своя страна означава, че сме оставили Земята на дивите животни и произвола на съдбата. Има една японска мисъл: "Zen wa ichi, ichi wa zen. Zen wa sekai, ichi wa watashi" (Едно е всичко, всичко е едно. Всичко е светът, едно съм аз), която е отдавна забравена и без съществено значение за хората. Ако продължаваме да бичуваме Земята с нуждите си, тя ще загине...
Искаме ли такъв заобикалящ ни свят?

Дневника на едно емо

Това се случва, когато със сестра ми умираме от скука...'дневника' е мн стар. Някъде преди 3-4 години го мислихме о.О


8:34
Събудих се. Чудя се какво да си облека днес. Отидох до гардероба да проверя какво мога да си сложа. На закачалката 'Четвъртък' няма нищо окачено, DAMN! Освен да си сложа дрехите за петък?
ОМФГ! Майка ми не ми е изпрала гетите за петък!

8.36
Разплаках се.

8.45
Все пак навлякох нещо...сложих си дънките, които една приятелка ми беше заела, розовата тениска с Holy Dolly, гуминетките и черната шапчица.Исках и очилата да си сложа, но нямаше да си отиват с блузата, дано емо-тата ме харесат така :S .
Сложих си и гетите за Понеделник...

9.00
Гримирах се, сложих си новата чантичка (с черепчета и черни и розови точици) и тръгнах към центъра, където щяхме да се съберем с останалите емо-та.

9.29
Подраних с една минута...Няма никой още...

9.30
Разплаках се и се нарязах. Толкова съм самотен.

9.31
Иво, Мартин, Крис и Жоро дойдоха. Закъсняха с една минута, разплакаха се и се нарязаха.

Всички плакахме дружно после.

9.50
Избърсахме сълзите и тръгнахме към 'Червеното' (Емо Клуба)
По пътя срещнахме метъли.Те се изгавриха с нас.

9.55
Седнахме да плачем.

10.15
Стигнахме до 'Червеното'. Имаше много емо-та. Седнахме зад една колона, пихме кола и си разделихме една дъфка.

10.20
Емо-тата от съседната маса се разплакаха и се нарязаха - нямаше дъфка за тях.

10.40
Колко е жесток живота. Сега всички в заведението плачат защото няма дъфка за тях.

10.45
Иво ни показа новото си бръснарско ножче, разплакахме се, защото се радвахме за него. Той е добър човек и го заслужава. Даде ни да се нарежем с новото му ножче.Плакахме от радост.

11.35
Решихме да си ходим. Колко е тъжно :(

12.00
Решихме да се напием преди училище, за да забравим мъките на живота си. Купихме си една бутилка бира 0.5L
Качихме се на една скала, напихме се. А сега как ще слезем?

12.06
Някой предложи да пушим Femina за да изтрезнеем.
Жоро извади една кутия Femina и пушихме...Имах вкус на лайна в устата си.
Нарязахме се. Нямаше повече дъфки.

12.08
Никога не бях пушил преди...
Дали ми е харесало? Ще питам Крис...Той и преди е пушил...един път

12.30
Току-що слезнахме. Чакам емо-тата да напишат за случката горе в дневниците си и да тръгнем.

12.54
Тръгнахме за училище...

13.04
Стигнахме до училище...

13.15
Пънкарите от съседния клас ни напсуваха и ни бутаха.

13.23
Съгласихме се да не влизаме за 1-ви час. Плакахме заедно в ъгъла на коридора...

13.40
Звънеца би. Влезнахме в стаята и отидохме в ъгъла да плачем.

14.30
Мило дневниче, мисля че съм влюбен...в Мартин. какво да правя?

14.35
Казах му, предложих му и той каза 'да'. Толкова сме щасливи.
Нарязахме се.

14.42
Иво и жоро плачат. Радват се за нас.

Новото слънце

Нещо което написах от скука в час...започна като всички разкази...обикновено, с никаква сериозна мисъл и накрая като да не повярва човек взех че го завърших :>

~~~1~~~

Старецът стоеше пред своята къщичка, намираща се по средата на нищото, и лъчите на
залязващото слънце огряваха меко лицето му.Той прекара съсухрената си ръка през
побелелите редки коси, огледа се наоколо с обич и разгледа обкръжението си...на
30-тина метра от него - рекичка, гора обвила къщата, малка гадинка в двора и всичко
това полято с оранжево-розовите лъчи на загасващото слънце.Тибет си остана
най-голямата му любов до края на живота...Откакто се бе заселил тук Ефе не спираше
да благодари на Аллах за милостта и прекрасния живот, който му бе дал.Сега имаше
всичко, за което някога бе мечтал.
Задълбочен в спомените си за родината, той забеляза нещо, от което едва не загуби
равновесие.Срещу него стоеше малко момиченце, на не повече от 7-8 години, с къса
синя рокличка, дълга черна коса, вързана на 2 опашки и огромни поразително зелени
очи, зелени като тревата, като листата на дърветата...По тези затънтени места
катерица едвам се прокрадваше, а какво оставаше за човешко същество.Момиченцето се
взираше с изумление в Ефе и къщата зад него.
-Какво търсиш по тези места?-промълви тя.
От растояние, като това между момиченцето и Ефе, той не би могъл да чуе думите й,
но изненадващо те прокънтяха в главата му.Но първоначалната изненада от
внезапната поява на детето още не беше преминала.Той не беше свикнал да вижда хора
вече поче от 27 години.Не беше разговарял с друго живо същество, освен котките си
през всичките тези години.Момичето тръгна към къщата и сякаш след цял век тя
най-сетне стъпи на стълбичката и седна на пейката до Ефе.
-Кой си ти?-запита тя нежно-И какво търсиш тук?
Ефе мълчеше и детето разбра, че той не може да й отговори сега и че може би тя
трябва да даде обяснение за присъствието първа...
-Аз съм Чиро, може би звучи налудничаво за обикновен човек, но съм на 1835
години.Откакто се помня на всеки 100 години идвам тук-тя се огледа-по залез
слънце, за да изпратя слънцето и да посрещна най-красивия изгрев в столетието.този
залез беше последния за това слънце, то умира сегавече почти е погълнато от
черната дупка.По принцип би трябвало да настъпи вечен мрак за Земята, но утре ще
се роди ново слънце, най-яркото и красивото от 100 години насам-тук тя широко се
усмихна-Късметлия си, Ефе...ако искаш ще те заведа до черната дупкада видиш как се
ражда слънце.
Но нали той не й беше казал името си...
Тя остана с него му разказа за любимите си места по света, за най-красивите гори и
планини, за космоса и звездите и за всички интересни преживявания.Ефе я слушаше с
интерес, без да казва нищо.Така и не разбра кога е настъпила нощта и кога изгрева
е наближил.Можеше да се каже, че стареца се бе сприятелил с момичето, или по-скоро
тя с него.Чиро имаше зловещ студен глас, но всъщност бе изключително мила,
лъчезарна и нежна. Изведнъж тя скочи от пейката, поизтупа рокличката си, оправи
опашките и хвана стареца за ръка.
-Хайде, Ефе...слънцето скоро ще роди, да идем да го поздравим-каза тя и се усмихна
леко.
Задърпа го към гората, а той вървеше леко превит след нея.Когато стигнаха до
дърветата тя зави на дясно и пое към реката, откъдето в далечината се виждаха
скалистите върхове на планината.Чиро вдигна малкото си краче и стъпи
на...скалите...сякаш бяха стълба с формата на планински върхове.Как изобщо бе
възможно...скалите бяха зад пропасти, зад реки и милиони дървета.Бяха на стотици
километри далична и височина. А пък и как можеше крачето й да е колкото онези
огромни масиви...

~~~2~~~

Когато се изкачиха на най-високата точка, Чиро се спря и направи с ръка странен
знак после вдигна двете си ръчички, кръстоса пръсти, като показалците бяха
изправени и направи вертикална линия от нивото на главата си до ходилата си.По
траекторията на пръстите й се плъзна една ярко червена светлинна линия.Тя пъхна
ръцете си в процепа, който се бе появил и разтвори материята, сякаш беше
обикновена завеса. На мястото на което до преди малко имаше планина се появи нещо
като вратичка към...космоса?На думи и мисли Ефе бе повярвал на Чиро, че е на над
хиляда години и че ще види раждащото се слънце, но вътрешно явно не беше, защото
станалото току-що дълбоко го шокира. Това беше нещо, което хората не виждаха всеки
ден, беше нещо което от цялото човечество сигурно един от десет милиона виждаше,
нещо анормално.Зачуди се дали изобщо това момиче, което сега се провираше през
отвора е човешко същество...Може би сънуваше...нормално е за един обикновен човек,
чийто живот е преминал без нищо впечатляващо и нищо интересно, сега на преклонна
възраст да си помисли, че сънува или халюцинира.
Разбира се Ефе не сънуваше, но от къде можеше да е сигурен, че просто не се е
побъркал?Все пак от както се бе родил живота му течеше по най-обикновен начин,
дори може би малко скучен.Даже веднъж до толкова му беше писнало от живота, че той
се замисли какво ще е в Отвъдното.Веднага след това разбира се се плесна през
лицето, изгони тези ужасни мисли от главата си и си забрани да обмисля повече тези
невеъзможности...направо богохулство! *Опа!това е друга история и май се отклоних
малко от главната тема. Да се върнем към сюжета...*
Ефе най-сетне се осъзна, но когато се огледа видя някъде в далечината планетата
Земя. Мда от Тибет до преди няколко секунди сега се намираше на Луната.
-Оттук слънцето се вижда най-добре - каза Чиро и се усмихна със своята
мистериозна, но въпреки това чаровна усмивка.Тя седна, обвивайки с ръчичките си
кльощавите си коленца.Ефе седна до нея по турски и запали цигара (странно нали?в
космоса няма кислород, но въпреки това той успя да запали кибритената
клечица...дори на стареца му се стори странно, а пък и той можеше да диша без
проблеми...)
След като се бяха настанили удобно върху меката като дунапрен повърхност, Ефе се
огледа неловко, защото не беше сигурен накъде точно трябва да гледа.Чиро сякаш
прочела мислите му посочи с ръка направо и леко нагоре.
-Ето от там трябва да се роди слънцето.Виждаш ли онзи участък от пространството,
където няма дори и комета?Там е черната дупка, погълнала старото, вече угасващо
слънце.
Стареца се бе занимавал малко с астрономия на младини и знаеше, че черна дупка е
звезда, чието гориво е свършило и тя се е свила до така наречената дупка, която
расте, колкото повече материя поглъща.
Това което се зароди в главата на Ефе сега бе налудничавата идея, че това е
черната дупка, която се е появила в следствие на свиването на най-първото слънце ,
тя е постоянна, поглъща материята, слънчевите лъчи, а накрая дори и самото слънце
и вместо накрая да избухне, превръщайки материята в концентрирана енергия, тя
просто "ражда" едно ново слънце, в което се е събрала всичката енергия от
материята.
-Добре разсъждаваш, Ефе - подсмихна се Чиро - теорията ти е почти правилна, но и
непълна - каза тя и му смигна.
Вече малко неща изненадваха стареца, но това момиче продължаваше да го шокира.
-Кога ще се роди слънцето? - попита той.
-Съвсем скоро...остават по-малко от десет минути земно време.
Зачакаха поредното младо слънце да изгрее за пръв път.Не беше минало много време,
когато Чиро замаха с ръце и разбута мислите на Ефе.
-Ето го! Ето го! Ето го!
Стареца погледна нагоре и вплете поглед в най-красивото нещо в цялата
галактика.Сля се с една невероятна гледка и за пръв път се почувства част от
необятната вселена и едно цяло с нея.

~~~3~~~

На Ефе му се струваше, че дори цялата земна красота събрана в едно ще бледнее пред
това което виждаше в момента...
От центъра на дупката във всички посоки се пръснаха сини и лилави лъчи обсипани с
милиони светулки по тях.Постепенно започнаха да се вплитат един с друг докато
накрая не се получиха плитки от сини и лилави лъчи, и накрая сякаш по команда
спрели започнаха да се пресичат в спирала около центъра на дупката. Точно там,
откъдето бяха избухнали лъчите се образува светъл отвор, от който излизаха малки
жълти линийки.
Нито един художник на Земята е би могъл да нарисува това, което Ефе виждаше сега,
нито един певец не би могъл да изпее това, което Ефе преживяваше сега,нито един
писател не би могъл да опише това, на което Ефе сега се възхищаваше, изобщо нищо
на този или някой друг свят не можеше да се сравни с тази гледка, това усещане,
това преживяване.Тази гледка, появяваща се на всеки сто години, на която този
съвсем обикновен човек съвсем случайно бе станал свидетел, нима имаше нещо, което
можеше да я опише? ...Отвора в центъра на спираловидно навитите лъчи започна да се
разширява, а светлината излизаща от него ставаше все по-ярка, ослепителна и
призрачно красива. Слънцето се раждаше...

~~~4~~~

-Това скъпи ми, Ефе , е слънцето, което ще огрява Вселената през следващото

столетие.
Ефе нямаше думи, бе забравил цялото си съществуване, още в мига, в който цялото
това 'представление' бе започнало. Цигарата отдавна беше загаснала. Вихрушката от
мисли бушуваше в главата му. Нима това, което се случваше в момента бе възможно?
Момиче на повече от хиляда години, отвор към космоса в материята, пътуване от
пространственото в непространственото, черна дупка-майка, раждане на слънце, той
на Луната...Всичко това не можеше да бъде нещо повече от сън, или отшелническия
живот започваше да му влияе зле. Всякакви глупости започнаха да му се въртят в
главата.
А дори да беше истина...защо точно той? Защо точно на него се случваше това? От
толкова много хора, които сега биха могли да са на негово място именно той сега се
намираше тук.
Милиони въпроси минаваха и отминаваха....
***
За да е сигурен, че няма да забрави това събитие до края на живота си, Ефе си взе
едно лунно камъче за спомен и за да е сигурен, че това не е просто плод на
въображението му, и го пусна в джоба на панталона си. Последното което усети
стареца бе милаване по вече плешивата му глава.Това беше малката ледена ръчичка
на Чиро.
-Време е да си вървиш, Ефе - тя се усмихваше.
Следващия спомен на стареца беше в дома му, в мекото легло... той се сепна насън и
бавно отвори очи. Огледа се и разбра че само е сънувал. Ами разбира се...това беше
нещо напълно невъзможно, какво си бе помислил, че наистина ще намери камъчето в
джоба си? Камъчето! Той едва сега се сети за него и въпреки убедеността си че
всичко е плод на въображението му, Ефе бръкна в джоба си по загрубелите му ръце се
полепи прах, който той така и не успя да си спомни дали е бил там и от какво е...
Слънцето отново залязваше...

Целувката на дракона

Младият мъж стоеше в съвсем леко осветения коридор, пред тежка дървена врата. Знаеше че краят е съвсем наблизо, можеше да усети аромата на смърт, идващ от коридора зад вратата. Пусна окървавената крива бухалка и тя безшумно и безжизнено се отпусна на пода...от това го заболя...дори тя го напускаше в този момент, но ръцете му вече нямаха силите да държат.Тя щеше да остане в сърцето му до последния му дъх живот. Знаеше че мине ли през бариерата пред него ще умре, но това че незнаеше как и кога ще се случи го плашеше дори повече от мисълта за дебнещата го смърт.
Задъха се. Студена пот изби по лицето му. Лек повей разроши вече и без това чорлавата му коса, пропита с миризмата на прясна кръв...дори въздушното течение го подтикваше да натисне дръжката на вратата. Всичко тънеше в тишина и ухание на сълзи и мъка. Беше болезнено тихо, и въпреки това в главата му бушуваха шумове, като всеки един по отделно значеше нещо близко и лично за него, но всички заедно в един - само подтик към края, избавлението, ужаса...
Най-накрая шумът победи волята на момчето, сломи духа му и той постави бавно и леко ръката си на дръжката. Вратата проникна в мислите, чувствата и душата му, и без да чака натиск разкри бездните на тъмнината. Той направи крачка напред и мрака погълна и последната му капка живот, изсмука от тялото му и последният отчаян зов за помощ...Той вече беше мъртъв...
Някъде от мрака се чу тих детски гласец, който разцепи тъмнинана като ярък лъч светлина.
- Ару, Ти ли си? Ще си играеш ли с мен отново, Сайо?
- К-кой е там? - прошепна младежа.
- Хм? ~Хи-хи-хи~ ...а ти ще си играеш ли с мен?...-след кратка пауза детето продължи - Мамо. никой не иска да ми бъде приятел - то заплака, сълзите капеха по повърхността на някаква течност, която мъжа не виждаше в мрака. Детето се смееше и в същото време плачеше. - Нору-чан, защо те бягат от мен? - нещо малко и пластмасово изтрополи на земята - Разкажи ми душата си, подари ми мъката си ~хи-хи-хи~ и аз ще плача, ще плача за теб, докато не удавя дъха ти.
Момичето не спираше да говори, да се подхилква и да плаче. Младият мъж бе скован от страх, но това някак си го успокояваше.
- Ще ми помогнеш ли?
Той само кимна на тъмнината.
- ~хи-хи-хи~ Но при условие че няма да викаш, каквото и да се случи?
Той механично отново кимна.
Някакво леко сияние започна да пробива мрака. От никъдето сякаш изплува момиченце. То увисна във въздуха като парцалена кукла, като обесено. Главичката й безжизнено се люшна и клюмна, дългата й черна коса покри като воал цялото й тяло.
- БУ! - извика тя, падайки точно в ръцете на мъжа, който едва се държеше в съзнание. А когато видя момичето и различи чертите й, тялото й, лицето й, за малко да изкрещи, но нещо сякаш го възспря от това толкова неразумно действие.
Тя беше на не повече от 6-7 годинки, с черна коса, която стигаше до петите й. Носеше бяла рокличка до коляното с дантелки. Там където трябваше да са ръцете й имаше две пипала, стигащи до под коляното й, а по тях се виждаха шипчета. Кожата й беше бяло-синя, гладка и студена. Очите - големи, а зениците - черни, очертани в червена линия, немигащи, безжизнени. Зъбките, които се показваха бяха заострени като на някое диво животно, но усмивката й бе толкова чаровна, нежна, топла и мрачна. Дете на междувселенския космически ужас. Тъжно и щасливо, беззащитен убиец, красива и плашеща, замайващо светла и мрачна с цвят на смърт и ужас.
Тя го обгърна с пипалата си, вместо ръце, целуна го по бузата и едва сега той разбва какво е изтрополило на земята...Тя бе забила Целувката на Дракона в кожата му и изсмукваше живота му през малката спринцовка.
- ~хи-хи-хи~ А сега ще ми разкажеш ли приказка? Не винаги силната карта бие, не винаги загубата боли, не винаги мъката адделява, не винаги мрака е лош....и не винаги целувката вещае добро. В името на Туй Що Остава Вечно*, те предавам там, където принадлежат душата и дъха ти и там, където богове живеят редом с хората и живота**. Взимам тялото ти и освобождавам погледа ти от Земния затвор. Фхтагн***!


*That's not Dead wich can eternal lie. With strange aeons even Deah may die. Хауърд Филипс Ловкрафт В Бг превод: Не е мъртво Туй що вечно може да лежи. При странни обстоятелства дори смъртта може да умре.
**Става въпрос за Йоггот - звездата, на която живеят Великите Древни, Боговете и племето Ми-Го, в днешно време - Плутон (Хауърд Филипс Ловкрафт - Зовът на Ктхулу)
***Фхтагн - спи (Катувиански - Б.Пр. Хауърд Филипс Ловкрафт)

•Бележка: Това е разширената версия на един проект, който написах преди мн. години. Малко след написването му една съученичка ме накара да напиша историика...та това е тя. Идеята за 'Целувката на Дракона' както лесно може да се досети човек идва от филма със същото име ;р Иначе може би само това ме изкарва извън кожата ми в историята...че цялостната идея бие към фантастика и може би се очаква някаква по-'космическа' смърт за героя >.<

Йей! Първи блог....

Така де, нямаше какво да правя та реших да си направя и аз такова животно ;р така и така стана дума неска за блогове, може би все пак не е чак толкова лоша идеята ^.^
Да, най-вероятно сума ти народ ще се смее на глупостите, които пиша, но какво пък...някой път наистина искам да получа мнение за нещо написано и просто не мога да получа обективна оценка, само защото го пускам в някой умрял форум или го давам на приятели...въпреки че и тея работи ги избягвам. Незнам просто реших, че 'що да не пък?!'