Ghost in the Shell?!?!

Малко загуба на време. Писах това за един проект. Мързеше ме да поправям :Р

Сутрин ставаш, хвърляш върху гърба си първото, което намериш в гардероба, пиеш кафе за 6мин. и излиташ за обичайната дестинация. Поздравяваш със заспала усмивка съседа и с крак пропъждаш пинчерчето му. Тичаш за най-близката спирка, защото отново се състезаваш с времето. След работа/училище отиваме на кафе, и после обратно вкъщи да свършиш останалите жизнено важни задачи, после се пренасяш в леглото и пак всичко започва от начало.
През това време какво виждаш около себе си? Хора без лица като теб самия, котките налягали по пейките, чакащи старицата от 3-тия етаж да пристигне в 8ч. сутринта с прителките си и торбичка с храна(колко мило, нали?), магазини с манекени, облечени по последна френска мода, слепия просяк, чакащ на някой тротоар с икона и кутия, да получи малко милостиня...Неща които гледаш, без да виждаш. Но какво не забелязваш в тях? Това че безликите персони са същите като теб - запъхтяни, закъсняващи за вечните задачи, че старицата от 3-тия етаж всъщност е една дребнава злобна бабичка, чакаща да нахока някое хлапе (тъй като си няма свои проблеми създава на другите такива, а после дебне развръзката), че магазинерката в бутика мрази дрехите, които продава. Анализираш ли достатъчно света и хората около теб? Не! Всичко това е доказателство, че просто гледаш, без да виждаш, че слушаш, без да чуваш и говориш, без да казваш нищо съществено.
Преди време се запознах с едно крайно необикновено момче, което силно ме заинтригува. Той правеше всичко онова, което ние сме забравили...обръщаше вснимание и тълкуваше невидимите мимики и жестове, забелязваше всичко. Беше изумително как едновремено слушаше какво се говори, наблюдаваше много внимателно лицата на присъстващите и в същото време докато се включваше в разговора анализираше казаното и видяното.
Илюзията която сами си създаваме и наричаме живот всъщност е абсолютно празна. Изобщо не се замисляме над информацията, която даваме и получаваме. Правим всичко механично по навик, забелязваме само изключително важните неща, живеем само за целите си...Постигаме една, после си поставяме друга, а важното е само финалния резултат - заплатата, която идва всеки месец, оценката, която даскала трясва на празното поле. Това доказва колко празни са черупките, в които уж се помещават милиони бушуващи чувства, информация и емоции.
Прицелваме се в една точка, улучваме я, намираме втора, после рета...съвсем по инерция. Живеем защото са ни го наложили, защото трябва, а не защото искаме или ни харесва.
Напоследък се убеждавам колко малко хора има вече. Сблъсквам се все повече с безцелно съществуващи красиви обвивки, а живота отвътре едва тлее. Заприличваме все повече на диви животни, водени от първичните ци инстинкти - да ядем, за да оцелеем, да се размножим (в някой много добър случай?), уж за да се продължи човечеството, движим се на стада, защото е опадно да излезеш сам по тъмно, знаем че от съседното стадо дебне някой да ни разкъса.
Хората няма да изчезнат само заради духовното си падение (Ура! ) но след време планетата ни ще прилича на тази от "Междузвездни войни", а всеки град ще е подобие на този от късометражното филмче на Тил Новак - "Доставка" (Уау!)
В този свят с неговите елементарни, първични закончета, където цари хаос и мизерия живее не кой да е, а ние самите. Индивида не се интересува от нацията и не мисли в голям мащаб, сляп е за всичко останало. Това прави около 6 милярда егоистични единички, живеещи само за себе си, което от своя страна означава, че сме оставили Земята на дивите животни и произвола на съдбата. Има една японска мисъл: "Zen wa ichi, ichi wa zen. Zen wa sekai, ichi wa watashi" (Едно е всичко, всичко е едно. Всичко е светът, едно съм аз), която е отдавна забравена и без съществено значение за хората. Ако продължаваме да бичуваме Земята с нуждите си, тя ще загине...
Искаме ли такъв заобикалящ ни свят?