Новото слънце

Нещо което написах от скука в час...започна като всички разкази...обикновено, с никаква сериозна мисъл и накрая като да не повярва човек взех че го завърших :>

~~~1~~~

Старецът стоеше пред своята къщичка, намираща се по средата на нищото, и лъчите на
залязващото слънце огряваха меко лицето му.Той прекара съсухрената си ръка през
побелелите редки коси, огледа се наоколо с обич и разгледа обкръжението си...на
30-тина метра от него - рекичка, гора обвила къщата, малка гадинка в двора и всичко
това полято с оранжево-розовите лъчи на загасващото слънце.Тибет си остана
най-голямата му любов до края на живота...Откакто се бе заселил тук Ефе не спираше
да благодари на Аллах за милостта и прекрасния живот, който му бе дал.Сега имаше
всичко, за което някога бе мечтал.
Задълбочен в спомените си за родината, той забеляза нещо, от което едва не загуби
равновесие.Срещу него стоеше малко момиченце, на не повече от 7-8 години, с къса
синя рокличка, дълга черна коса, вързана на 2 опашки и огромни поразително зелени
очи, зелени като тревата, като листата на дърветата...По тези затънтени места
катерица едвам се прокрадваше, а какво оставаше за човешко същество.Момиченцето се
взираше с изумление в Ефе и къщата зад него.
-Какво търсиш по тези места?-промълви тя.
От растояние, като това между момиченцето и Ефе, той не би могъл да чуе думите й,
но изненадващо те прокънтяха в главата му.Но първоначалната изненада от
внезапната поява на детето още не беше преминала.Той не беше свикнал да вижда хора
вече поче от 27 години.Не беше разговарял с друго живо същество, освен котките си
през всичките тези години.Момичето тръгна към къщата и сякаш след цял век тя
най-сетне стъпи на стълбичката и седна на пейката до Ефе.
-Кой си ти?-запита тя нежно-И какво търсиш тук?
Ефе мълчеше и детето разбра, че той не може да й отговори сега и че може би тя
трябва да даде обяснение за присъствието първа...
-Аз съм Чиро, може би звучи налудничаво за обикновен човек, но съм на 1835
години.Откакто се помня на всеки 100 години идвам тук-тя се огледа-по залез
слънце, за да изпратя слънцето и да посрещна най-красивия изгрев в столетието.този
залез беше последния за това слънце, то умира сегавече почти е погълнато от
черната дупка.По принцип би трябвало да настъпи вечен мрак за Земята, но утре ще
се роди ново слънце, най-яркото и красивото от 100 години насам-тук тя широко се
усмихна-Късметлия си, Ефе...ако искаш ще те заведа до черната дупкада видиш как се
ражда слънце.
Но нали той не й беше казал името си...
Тя остана с него му разказа за любимите си места по света, за най-красивите гори и
планини, за космоса и звездите и за всички интересни преживявания.Ефе я слушаше с
интерес, без да казва нищо.Така и не разбра кога е настъпила нощта и кога изгрева
е наближил.Можеше да се каже, че стареца се бе сприятелил с момичето, или по-скоро
тя с него.Чиро имаше зловещ студен глас, но всъщност бе изключително мила,
лъчезарна и нежна. Изведнъж тя скочи от пейката, поизтупа рокличката си, оправи
опашките и хвана стареца за ръка.
-Хайде, Ефе...слънцето скоро ще роди, да идем да го поздравим-каза тя и се усмихна
леко.
Задърпа го към гората, а той вървеше леко превит след нея.Когато стигнаха до
дърветата тя зави на дясно и пое към реката, откъдето в далечината се виждаха
скалистите върхове на планината.Чиро вдигна малкото си краче и стъпи
на...скалите...сякаш бяха стълба с формата на планински върхове.Как изобщо бе
възможно...скалите бяха зад пропасти, зад реки и милиони дървета.Бяха на стотици
километри далична и височина. А пък и как можеше крачето й да е колкото онези
огромни масиви...

~~~2~~~

Когато се изкачиха на най-високата точка, Чиро се спря и направи с ръка странен
знак после вдигна двете си ръчички, кръстоса пръсти, като показалците бяха
изправени и направи вертикална линия от нивото на главата си до ходилата си.По
траекторията на пръстите й се плъзна една ярко червена светлинна линия.Тя пъхна
ръцете си в процепа, който се бе появил и разтвори материята, сякаш беше
обикновена завеса. На мястото на което до преди малко имаше планина се появи нещо
като вратичка към...космоса?На думи и мисли Ефе бе повярвал на Чиро, че е на над
хиляда години и че ще види раждащото се слънце, но вътрешно явно не беше, защото
станалото току-що дълбоко го шокира. Това беше нещо, което хората не виждаха всеки
ден, беше нещо което от цялото човечество сигурно един от десет милиона виждаше,
нещо анормално.Зачуди се дали изобщо това момиче, което сега се провираше през
отвора е човешко същество...Може би сънуваше...нормално е за един обикновен човек,
чийто живот е преминал без нищо впечатляващо и нищо интересно, сега на преклонна
възраст да си помисли, че сънува или халюцинира.
Разбира се Ефе не сънуваше, но от къде можеше да е сигурен, че просто не се е
побъркал?Все пак от както се бе родил живота му течеше по най-обикновен начин,
дори може би малко скучен.Даже веднъж до толкова му беше писнало от живота, че той
се замисли какво ще е в Отвъдното.Веднага след това разбира се се плесна през
лицето, изгони тези ужасни мисли от главата си и си забрани да обмисля повече тези
невеъзможности...направо богохулство! *Опа!това е друга история и май се отклоних
малко от главната тема. Да се върнем към сюжета...*
Ефе най-сетне се осъзна, но когато се огледа видя някъде в далечината планетата
Земя. Мда от Тибет до преди няколко секунди сега се намираше на Луната.
-Оттук слънцето се вижда най-добре - каза Чиро и се усмихна със своята
мистериозна, но въпреки това чаровна усмивка.Тя седна, обвивайки с ръчичките си
кльощавите си коленца.Ефе седна до нея по турски и запали цигара (странно нали?в
космоса няма кислород, но въпреки това той успя да запали кибритената
клечица...дори на стареца му се стори странно, а пък и той можеше да диша без
проблеми...)
След като се бяха настанили удобно върху меката като дунапрен повърхност, Ефе се
огледа неловко, защото не беше сигурен накъде точно трябва да гледа.Чиро сякаш
прочела мислите му посочи с ръка направо и леко нагоре.
-Ето от там трябва да се роди слънцето.Виждаш ли онзи участък от пространството,
където няма дори и комета?Там е черната дупка, погълнала старото, вече угасващо
слънце.
Стареца се бе занимавал малко с астрономия на младини и знаеше, че черна дупка е
звезда, чието гориво е свършило и тя се е свила до така наречената дупка, която
расте, колкото повече материя поглъща.
Това което се зароди в главата на Ефе сега бе налудничавата идея, че това е
черната дупка, която се е появила в следствие на свиването на най-първото слънце ,
тя е постоянна, поглъща материята, слънчевите лъчи, а накрая дори и самото слънце
и вместо накрая да избухне, превръщайки материята в концентрирана енергия, тя
просто "ражда" едно ново слънце, в което се е събрала всичката енергия от
материята.
-Добре разсъждаваш, Ефе - подсмихна се Чиро - теорията ти е почти правилна, но и
непълна - каза тя и му смигна.
Вече малко неща изненадваха стареца, но това момиче продължаваше да го шокира.
-Кога ще се роди слънцето? - попита той.
-Съвсем скоро...остават по-малко от десет минути земно време.
Зачакаха поредното младо слънце да изгрее за пръв път.Не беше минало много време,
когато Чиро замаха с ръце и разбута мислите на Ефе.
-Ето го! Ето го! Ето го!
Стареца погледна нагоре и вплете поглед в най-красивото нещо в цялата
галактика.Сля се с една невероятна гледка и за пръв път се почувства част от
необятната вселена и едно цяло с нея.

~~~3~~~

На Ефе му се струваше, че дори цялата земна красота събрана в едно ще бледнее пред
това което виждаше в момента...
От центъра на дупката във всички посоки се пръснаха сини и лилави лъчи обсипани с
милиони светулки по тях.Постепенно започнаха да се вплитат един с друг докато
накрая не се получиха плитки от сини и лилави лъчи, и накрая сякаш по команда
спрели започнаха да се пресичат в спирала около центъра на дупката. Точно там,
откъдето бяха избухнали лъчите се образува светъл отвор, от който излизаха малки
жълти линийки.
Нито един художник на Земята е би могъл да нарисува това, което Ефе виждаше сега,
нито един певец не би могъл да изпее това, което Ефе преживяваше сега,нито един
писател не би могъл да опише това, на което Ефе сега се възхищаваше, изобщо нищо
на този или някой друг свят не можеше да се сравни с тази гледка, това усещане,
това преживяване.Тази гледка, появяваща се на всеки сто години, на която този
съвсем обикновен човек съвсем случайно бе станал свидетел, нима имаше нещо, което
можеше да я опише? ...Отвора в центъра на спираловидно навитите лъчи започна да се
разширява, а светлината излизаща от него ставаше все по-ярка, ослепителна и
призрачно красива. Слънцето се раждаше...

~~~4~~~

-Това скъпи ми, Ефе , е слънцето, което ще огрява Вселената през следващото

столетие.
Ефе нямаше думи, бе забравил цялото си съществуване, още в мига, в който цялото
това 'представление' бе започнало. Цигарата отдавна беше загаснала. Вихрушката от
мисли бушуваше в главата му. Нима това, което се случваше в момента бе възможно?
Момиче на повече от хиляда години, отвор към космоса в материята, пътуване от
пространственото в непространственото, черна дупка-майка, раждане на слънце, той
на Луната...Всичко това не можеше да бъде нещо повече от сън, или отшелническия
живот започваше да му влияе зле. Всякакви глупости започнаха да му се въртят в
главата.
А дори да беше истина...защо точно той? Защо точно на него се случваше това? От
толкова много хора, които сега биха могли да са на негово място именно той сега се
намираше тук.
Милиони въпроси минаваха и отминаваха....
***
За да е сигурен, че няма да забрави това събитие до края на живота си, Ефе си взе
едно лунно камъче за спомен и за да е сигурен, че това не е просто плод на
въображението му, и го пусна в джоба на панталона си. Последното което усети
стареца бе милаване по вече плешивата му глава.Това беше малката ледена ръчичка
на Чиро.
-Време е да си вървиш, Ефе - тя се усмихваше.
Следващия спомен на стареца беше в дома му, в мекото легло... той се сепна насън и
бавно отвори очи. Огледа се и разбра че само е сънувал. Ами разбира се...това беше
нещо напълно невъзможно, какво си бе помислил, че наистина ще намери камъчето в
джоба си? Камъчето! Той едва сега се сети за него и въпреки убедеността си че
всичко е плод на въображението му, Ефе бръкна в джоба си по загрубелите му ръце се
полепи прах, който той така и не успя да си спомни дали е бил там и от какво е...
Слънцето отново залязваше...